Excerpt for Кошмарът Край Дъбов Дол by , available in its entirety at Smashwords



Кошмарът край Дъбов Дол


Александър Петев



Глава Първа: Последният залез


Денят наближаваше своя край, а слънцето полека-лека слизаше надолу към хоризонта над китното селце Дъбов дол. Това неголямо село, беше напълно затворено и скътано от външния свят, като изключим, Йоан Огнянов - съпругът на Калина Огнянова, който всяка неделя вземаше каруцата и отиваше до Пловдив. Там, той се застояваше за ден-два и купуваше и продаваше каквото му поръчат семействата. А що се отнася до самите селяни - те не бяха много, но бяха изключително сплотени, помагаха и си даваха на вересия, без много-много да помнят кой на кого, какво дължи. Единни бяха дъбоводолците и в най-суровите зими и в най-горещите лета, и макар всичките да имаха недостатъци и кусури, те успяваха да извадят най-доброто от един друг.

И ето - вече мина поредния пролетен ден в Дъбов дол, без прояви и без проблеми. Йоан пак бе заминал за Пловдив. Бат Георги - ковача, пак успя да изкове нов сърп за семейство Огнянови, а Калина с него ожъна най-много класове пшеница от всички моми, макар тя самата да бе млада майка с едногодишнo дете. Лазар отново заведе овцете да пасат, а по пладне седна под сянката на големия дъб в центъра на селото, където се надлъгваше с Андрей и му разказваше за новата книга, която Йоан му беше донесъл от града. Симеон усърдно изора нивата, макар от време на време да се заглеждаше в ковачницата на Бат Георги и тихомълком да завиждаше на силата и на майсторлъка му. Калина пак накърми детето си и нахрани сестра си. Симеон отново ходи да цепи дървета от гората за съселяните си. Андрей пак взе назаем малко дървено трупче от Симеон, което започна да дялка в интересна фигура, която после подари на заптието Хасан Али. Бат Георги пак впечатли всички със своята нечовешка сила, като пренесе чувал, който трима мъже не можаха заедно да вдигнат. Само Лазар се държеше някак странно - той не направи нито една дяволия през целия ден и не излъга нито един селянин за един-два гроша. Вместо това, той прекара цял ден навирил нос в старата прашна книга, пълна с думи и рисунки, които никой не разбираше, дори и Андрей, а той всичко знаеше, според селяните.

Залезе в крайна сметка слънцето над това селце, а вълците в сърцето на Балкана посрещнаха луната със своя злокобен вой. Но никой не чу тяхната песен, защото всички спаха. И всички сънуваха. Освен Лазар.

Бат Георги сънуваше. Буден, той беше най-силният в село Дъбов дол, но в сънищата му селото му беше целият свят, а той - най-силният мъж в света. Ако сред будните той беше чудак със силни ръце, които използваше за да помага на останалите, то насън той беше Свети Георги родил се отново. Той имаше кон, който можеше да изкачи планина с един скок, копие, дълго колкото билото на Балкана и се биеше срещу змей, който заплашваше да изяде слънцето. За тези сънища Бат Георги щеше да отиде на следващия ден на църква, за да се моли за прошка. Бат Георги дълбоко вярваше, че Свети Георги го е дарил със сила, за да извършва геройства в негово име, затова не бива да има непростен грях, колкото и лек да бъде той.


Калина сънуваше. Нейните сънища бяха пъстри и разнообразни, като феерия от картини, които тя винаги е искала, но никога нямаше да нарисува. Семейството й беше бедно - не можеше да си позволи средства за рисуване, така че Калина често се е опитвала да шие гоблени, но иглата и преждата не можеха да се мерят с четката и платното. Тя танцуваше сред зелено поле, прошарено с червени лалета, като всеки замах с тялото й пораждаше нов полъх на вятъра. Тя се завъртя, което накара алените листенца на лалетата да полетят около нея във вихър. Завъртя се още няколко пъти във въздуха и тропна силно на земята, което накара листенцата да полетят във всички посоки. Тя заигра ръченица, по ритъм който само тя чуваше, като всеки път, който краката й докосваха земята, нова ударна вълна помиташе нови и нови листенца, което образува кървавочервени вълни. Тя спря, и когато отвори очи, видя семейството й да я чака. Хукна към тях с отворени ръце, но веднага забеляза как усмивката изчезна от лицето на съпруга й Йоан. Неговият поглед бавно се измести нагоре, а огромна ужасяващата сянка я погълна, заедно със любимите й. Калина отвори уста и се опита, но нямаше глас, с който да извика.

Симеон сънуваше. Пак кошмар. Симеон отново бе онова десет-годишно момче, което се бе изгубило в гората, когато баща му го бе завел да помага със сеча на дървета. Той бягаше в някаква посока със сълзи в очите, но заобикалящите го дървета отказваха да го пуснат да излезе от гората. Изведнъж една гръмотевица удари пресъхнал бор, което предизвика най-страшния пожар, който селото някога е виждало. Огнената стихия като глутница зверове обикаляше около безсилния Симеон. На него му стана изключително горещо, а краката му вече не го издържаха. Той падна, а върху него падна бреза. Дървото затисна ръцете му, извади въздуха от гърдите му, а пушекът започна да го задушава. В този момент, макар и на тази крехка възраст, той знаеше, че ще умре. Ала не умря. Като по чудо малкият петнадесет-годишен Георги го намери и със своите здрави ръце, той повдигна и хвърли брезата настрана. Понесе Симеон на гърба си и затича към селото. Една седмица Симеон лежа, но успя напълно да се излекува. До ден днешен, Симеон продължава да е измъчван от тежка кашлица, както и от страх от огньове. Но най-вече, той храни едно дълбоко уважение и лека приятелска завист към младежът, който така безстрашно го спаси от този ад.

Андрей сънуваше. Неговите сънища винаги бяха неузнаваемо чудати - той виждаше невероятни сътворения, плод на човешки гений. Комини, високи колкото небесата, църкви, големи и широки, колкото поляна, ятагани, които бълваха огън, пистолети, които стреляха гръмотевици. Тези сънища го плашиха. Но и го караха да се чувства жив. Каруци без коне, стоманени птици, къщи от стъкло, и тълпа, тълпа от хора около него. Той се чувстваше по-самотен от колкото някога е бил. Затвори очи и когато ги отвори той беше пред къщата си в Дъбов дол. Навръх хълма посред селото, под клоните на вековния Дъб, той видя човешка фигура. Беше нощ фигурата беше обърната към луната, а газовите лампи около селото не достигаха до тъмният силует, но Андрей веднага позна приятеля си. Лазар беше, грешка нямаше. Андрей бавно тръгна към него, усещайки студен полъх от вятъра, който се засилваше със всяка една крачка. Когато Андрей стигна точно зад познатия гръб на приятеля си, той вече трепереше. Ала щом го докосна по рамото, обърна се не Лазар, а вълк. Вълкът изръмжа страховито и скочи, муцуната му насочена към врата на Андрей.


Андрей вече не сънуваше. Той се събуди, облян в студена пот и силно задъхан. Огледа се и видя как спокойно спаха родителите и сестра си. Изведнъж, той чу от навън да идва скимтенето на куче. Той погледна през прозореца и, точно както в сънят му - той видя Лазар на върха на хълма, под дъба, обърнат с гръб към Андрей и с лице към луната, вдигнал лявата си ръка нагоре, a дясната си - отвесно на лявата. Андрей се уплаши и излезе навън по долни дрехи. Вятъра го посрещна свирепо, и кожата му настръхна. Той бавно приближи към приятеля си, като босите му крака се обливаха със студената роса в тревата със всяка крачка. За свой ужас, Андрей забеляза поне десетина кървави трупа на кучета около Лазар, а той шепнеше нещо, което Андрей недочуваше и не доразбираше. Андрей все още беше далече, но извика със всичка сила.

- ЛАЗАРЕЕЕ!

Той се обърна, сваляйки ръцете си. Очите му бяха светещо червени. Тръпки побиха Андрей, но този път не от вятъра. Имаше нещо чудовищно у Лазар. Тогава се случи невъзможното. Луната се оцвети тъмно лилава и призрачни лъчи, почти пипала, заиграха около нея. Появи се ослепително ярка светлина и изведнъж лилава падаща звезда се разби точно там, където стоеше Лазар. От удара, Андрей полетя назад и удари главата си в стената на къщата си.

Бат Георги се събуди внезапно от силният шум. Без да се замисля, той обърна глава към ковачницата си, притеснен да не се е случило нещо. Притесни се когато забеляза че единият прозорец на ковачницата му беше строшен, а в далечината имаше някакъв огън. Той стана от леглото, обърна се към иконостаса и по навик се прекръсти с думите “Прости ми ”. Облече се, зави се и отиде до ковачницата. Там той бавно и постепенно започна да проверява дали всеки един инструмент е налице и дали има нещо откраднато. Тогава той чу воят на вълк, но нещо не беше наред - този вълк беше прекалено наблизо и звучеше сякаш беше смесен със човешки вик. Бат Георги се прекръсти, взе най-здравия си чук за коване и излезе на улицата. Той се огледа и забеляза Симеон, който беше излязъл на двора си. Помаха му, и тръгна към него, но тогава забеляза нещо с крайчеца на окото си - някакъв звяр, който приближаваше с бясна скорост. Бат Георги нямаше време да реагира, и чудовището го повали на земята. Паднал на земята той видя, че още един подобен звяр - огромен черен вълк с дълга рошава козина и крайници, които се сгъваха като човешки ръце - препускаше към къщата на Симеон. Ужасът, покачил се върху Бат Георги изрева в лицето му, показвайки редица едри като триони зъби. Бат Георги се разтрепери, но успя да се спре и извика: “Свети Георги да помага!”. Той замаха решително с чука, удари звяра в ребрата и чу злокобното хрущене на строшени кости. Чудовището остро изскимтя, и Бат Георги успя да го избута от него. Звярът беше видимо ранен и зашеметен, така че, Бат Георги хвана чука си с две ръце, скочи и го разби между очите на вълка. Тялото на звяра веднага подаде и се сгромоляса на земята. Бат Георги извика победоносно, хвана чука и се опита да го извади от черепа на тази твар. Той напъна веднъж, дваж, но чукът беше здраво заклещен. Той падна на колене, за да се помоли на Свети Георги да му даде още сила. В този момент юнакът усети остра болка в гърдите си и видя как дългите нокти на друг звяр пронизват гърдите му. Последното нещо, което Бат Георги чу, бе отчаяния вик на Симеон. Бат Георги едва успя да прошепне името на Симеон, преди кръвта да изпълни устата му. Звярът заби ръката си в земята, помитайки с него тялото на Бат Георги. И тогава за Бат Георги имаше само мрак.

Никой не се радваше толкова много, когато Симеон видя как Бат Георги успя да убие чудовищният вълк. Този негов героизъм вдъхна увереност у Симеон. Той разбра, че тези ужасяващи същества, пратени от тази призрачнолилава луна, можеха да бъдат повалени, могат да бъдат убити. Симеон взе брадвата, която използва за сеч и се подготви да победи по подобен начин вторият звяр, който бягаше право към него. Той се сети за родителите си, за брат и за сестра си, които той щеше да опази. Но никой не беше толкова ужасен, когато трети звяр се появи от никъде, и намуши тялото на Бат Георги с дългата си, космата ръка. Симеон извика. Той видя как под силата на този кошмар, тялото на Бат Георги бе забито в земята като парцалена кукла. Симеон се разтрепери и усети как силите му го напускат. Очите му се напълниха със сълзи и той отново беше това малко беззащитно момче, което беше загубено в пламтящата гора. Не. Стига толкова. Той вече бе мъж, навършил 20 години и щом Бат Георги беше готов да даде живота си в битката със тези същества, то Симеон отказваше да остане по-назад. Симеон стисна брадвата в ръката си и хвана в лявата си ръка газената лампа, която светеше до входната врата. В този момент двата живи звяра скочиха заедно срещу него. Симеон се хвърли на една страна за да избяга острите им нокти. Когато те се приземиха, Симеон разби газената лампа в гърба на единият звяр. Лампата се строши и запали дебелата черна козина. Запаления звяр бързо падна по гръб, скимтейки от болка, но не преди да успее да запали и втория звяр. Симеон чакаше точно това, и заби брадвата си в корема на чудовището. От тежката рана започна да шурти кръв. Звярът изкрещя със получовешки вик и бързо замря. Втория звяр през това време мъчно се опитваше да изгаси огъня от себе си, но Симеон го лиши от това удоволствие като му отряза гърлото с брадвата си. И така Симеон успя да убие два. В този момент обаче той чу вълк да вие от покрива на къщата му. Симеон бавно вдигна глава и видя звяр покачен на покрива, но този изглеждаше повече като човек от останалите. Седеше на на два крака, а в дясната си ръка държеше тухла, която беше взел от някъде. Симеон извика: “Ела ми!”. Чудовището хвърли тухлата със страшна сила и уцели Симеон в главата. Симеон умря на място.

Удара на падащата звезда не успя да събуди Калина, която беше заспала на стола заедно с двете дълги игли за плетене и недовършения чорап за сина си. Обаче силният звук на строшено стъкло я събуди. Тя скочи уплашена и веднага отиде през коридора до детската стая, за да провери дали детето, и сестра й бяха невредими. Слава богу, те все още спяха спокойно. Бавно се насочи към кухнята, откъдето дойде звука. Леко открехна вратата и там видя огромен черен вълк, който ядеше от останалата манджа. Калина стисна здраво иглите в двете си ръце, влезе вътре, замаха с ръце за да изглежда по-голяма и заплашителна и извика: “ЕЕЕЙ!!”. Вълкът се обърна към нея, стъпвайки по парченца счупено стъкло, и изръмжа. Без да мисли, Калина светкавично забучи двете игли в очите на звяра, а той падна на земята. Тя завъртя иглите и ги извади от очните му ябълки, оставяйки кървава диря в кухнята. Чудовището заскимтя безпомощно. Калина се обърна и взе голям нож, ножа, с който е помагала на Йоан при коленето на прасето. Тя направи голям замах с ножа и го заби странично малко пред ухото му. Звярът направи последно движение и замря на място. Тя задиша тежко и седна на пода победоносно, наблюдавайки с любопитство този звяр. Той беше два пъти по-голям от обикновен вълк, ръцете му бяха едри и бяха по-скоро на човек с едри косми, от колкото на вълк. Тогава тя чу отново стъкло да се чупи. Веднага се обади майчиният й инстинкт: “Децата!”. Тя грабна ножа и се затича към стаята на децата. Обаче, когато стигна коридора, входната врата беше разбита от поредният вълчи звяр. Тя му обърна гръб и отчаяно забяга към детската стая, но звярът беше по-бърз от нея. Тя усети само един силен замах на лапа по гърба на главата си.

Андрей усети ръце да го бутат и някой викаше името му.

- Андре! Андре ефенди! - Хасан Али извика, опитвайки се да го събуди. Вдигна го накрак, хвана рамото зад главата си и го поведе на някъде.

- А? Какво…? Къде съм? Къде е Лазар? - объркано пита Андрей

- Не го знам! Знам само, че тези огромни вълци убиват всеки срещнал! Мож ли ходиш?

- Мога. - Андрей заяви след като поутихна болката в главата си. Той се огледа и видя в далечината някаква тъмна фигура - повече звяр от колкото човек, да разкъсва някой. Той настръхна.

Изведнъж пред тях се приземи от някой покрив огромен черен вълк. Моментално, Андрей хвана пистолета на пояса на заптието Хасан Али и го гръмна в лицето на вълка. Той веднага се събори на земята и беше дотам. Шумът от изстрела обаче привлече вниманието на други двама звяра. Те моментално се изстреляха към двамата мъже.

- Бързо! Презареди! - Андрей извика и се огледа. Той намери камък на земята и го хвърли по прозореца на своята къща. Стъклото се счупи, а двамата моментално скочиха вътре и се скриха зад стената под прозореца.

- Ето! Ти имаш по-точен мерник от мен! - разтреперано каза заптието и подаде на Андрей втория си пистолет. Той се показа леко и видя двете чудовища да препускат бясно към тях.

- Двама са! Но като уцеля единият отстрани, той ще събори другаря си със себе си!

-Сигурен ли си? - Хасан Али попита колебливо

-Убеден съм! - Андрей се прицели, но не уцели нито една от двете мишени. Вълците един по един скочиха през прозореца и разкъсаха двамата на парчета. А пълната луна продължа да свети със своята злокобна лилава светлина.



Глава Втора: Откровения


Андрей се събуди пръв. Той се хвана за корема, за да спре болката, но откри с учуда, че нямаше ни болка, ни рана по него. Той бавно стана от дървеният под на всекидневната си и видя как Хасан Али дремеше до него, главата подпряна на стената под прозореца. Андрей беше изключително объркан, зачуди се дали това с вълците не е било просто сън, но тогава той забеляза строшения прозорец. Сънищата не оставят такива дупки, поне не и на прозорците. Андрей излезе навън и се загледа в полуразрушеното село. Срутени стени, продънени покриви и изкъртени врати грозяха всяка една къща, а в далечината пълната луна изгряваше зад Балкана.

- Не… когато затворих очи, луната беше над нас… беше полунощ и… луната бе лилава.” Андрей измърмори, когато тилът на главата му го заболя изключително много. Той видя отделни изображения и картини - някои от сънят му, някои от ужаса преди малко, който Андрей все още не можеше да си обясни. Първо случката с Лазар, после лилав камък падна от небесата върху него, и минути по-късно огромни човекоподобни вълци нападаха селото. Но най-страшното е, че Андрей беше сигурен, сигурен, че онези два вълка го убиха. Андрей погледна ръката си и чак тогава забеляза, че държеше пистолета на заптието. Нещата бавно започнаха да придобиват смисъл в главата на Андрей, когато той забеляза силуета на Лазар под големия Дъб. Той бе заел отново същата странна поза - лявата ръка насочена към небесата, а дясната - водоравно. Защо?


Purchase this book or download sample versions for your ebook reader.
(Pages 1-16 show above.)